Дъщерята на една алкохоличка или историята на Ф.

История, която трябва да помогне и да покаже на други като мен, че не са сами в борбата с алкохола…

Не знам откъде да започна,
понякога си мисля, че съм забравила какво е било; понякога си мисля, че не е било; понякога се чувствам добре и мисля, че всичко ми е наред… Понякога… понякога нещо дребно и малко ме разтърсва и връща скорострелно назад, връща забравените спомени, чувства и очаквания, връща също и тръпката от разбитите тайни надежди за по-различна гледка… Връща се стягането в гърдите, неспокойствието, усещането за безсилие, стискането на зъби и прескачането на скулите, стягането на ръцете в юмруци и после отново безсилие, понякога плач за успокоение, понякога гняв, понякога обезверяване… Понякога…

Беше време на прекрасно детство. Звучи наивно, но вярвам, че всеки има такива спомени. Такива, които те карат да се присетиш за нещо много отдавна в миналото, да се загледаш в една точка и несъзнателно да се усмихнеш и въздъхнеш. За радост и аз си ги имам… Миризмата на съботното сутрешно кафе на родителите ми е един от тях. Тя беше строга, винаги е била. Всяваше респект и уважение, възхищение от интелекта, начина на държание и изказване, непоколебимостта и решителността й бяха качества, които караха хората да й се възхищават. Имаха много приятели, ходехме на много места или пък се събирахме битово някъде, където веселите вечери и приятелски сбирки бяха удоволствие дори за нас децата. Защото усещахме спокойствието и насладата от атмосферата, която съзадаваха родителите ни. Беше страхотно, помня страхотния гръмогласен, истински непринуден и естествен смях на майка си. Не помня как обаче постепенно всичко е започнало да се руши. Не помня как изведнъж, всичко започна да се променя. Лека-полека, тя се променяше. Виждах я пияна, но не обръщах внимание, вече имах свoя начин да се чувствам добре – а именно да съм сред приятелите си, които винаги са били доста по-големи от мен. Харесваше ми да съм сред компания и да се веселя, но винаги имаше ограничения. Разбираемо, все пак съм била малко дете все още.

Не помня ясно периода между нормалния ни живот и между това, което се случи после. Баща ми никога не е показвал безпокойствие, или поне аз не съм го усетила. Той беше млад, може и той да не е разбирал какво точно се случва, не знам. Въпреки че и неговият баща е бил алкохолик и точно благодарение на майка ми успял да се излекува (това е нещо, което съм чувала от роднините си, лично аз не помня).

Всичко в моите очи започна, когато аз исках да излизам, като приятелите си, до по-късно. Тя не разрешаваше, аз се бунтувах. Тя със своята догматична решителност, когато кажеше нещо – трябваше да се изпълнява и да се случва така, както тя е казала. Баща ми, който не ми е биологичен, не смееше да взима отношение, тя си беше поела възпитанието ми и не позволяваше никой да се бърка в това. И така започнаха нашите скандали с нея. През това време и те двамата имаха доста разправии… скандали, побоища. Тогава видях. Тогава разбрах. Тя има проблем. Всичко се струпа, толкова наведнъж. Моят пубертет, непокорството ми, нейното пиене, техните скандали и побоища… Беше ужасно… Като се връщам назад, мисля си, че този период е бил кулминацията на всичко. Тогава се отдалечихме една от друга, не мисля, че някога сме били близки като майка и дъщеря, но тогава, в този период сякаш всички се бяхме заинатили да правим каквото си искаме, всеки сам за себе си, всеки се бореше за своето. Приличахме на сeмейство, а всъщност всичко се разпадаше като пясъчна кула, бавно, с всеки пиянски прилив всичко се свличаше надолу… Подсъзнателно съм усещала, че всичко се задълбочава… Но тогава бях дете, исках просто да съм щастлива, да получа това, което искам. Така и не получих разбирането, от което имах нужда, не стигнахме до проклетата среда. И досега сме в крайности. Или се виждаме или не. Баща ми беше млад, имаше сили все още и се разправяше с нея, говореше, а тя всяка вечер започваше да връща лентата назад и да го обвинява за събития, случили се преди години, или за постъпките или думите на трети лица. Беше ужасно, с часове му пилеше с пияната си физиономия, залиташе и се блъскаше във вратите, за да отиде при него да го тормози и в леглото. Това продължаваше, докато не се измори, после отиваше сама в кухнята и сама си пиеше, сама си говореше… и до днес го прави. Говори сама със себе си. Разбира се, всички ние не я разбираме и сме срещу нея… Темата й винаги е някой от нас… и няма как другояче да е. Тези нейни „навици” започваха да ме ядосват все повече, накрая вместо да лежа в леглото и да слушам скандали, побоища, писъци и крясъци, да се опитвам с възглавница да заглуша случващото се – излизах от стаята и аз да се разправям, да разтървавам или успокоявам. Разбира се, топката се прехвърляше върху мен. Така или баща ми, или аз бяхме изгонени от „дома й”. Минаваше време, аз пораствах, ставах по-импулсивна, по-агресивна, по-първична. Бързо се палех, никак не мълчах, винаги се тросвах и натъртвах мислите и мнението си. Изходът беше скубане на коси и въргаляне на пода. После тичане по стълбищата на блока и псувни, както и заръки за това, къде да отсядам… На другия ден никой нищо не говореше и не коментираше. В зависимост от скандала, понякога си казвахме тежки думи, на другия ден просто не контактувахме. Тя винаги пращаше баща ми да посредничи, никога тя сама не правеше първа крачка към сдобряване. В началото се извинявах след скандалите, въпреки че не проумявах защо точно се извинявам. Поотраснах и разбирах, че всъщност колкото аз имам вина, толкова и тя. Подминаване и мълчание. Четирима души у дома, а въздухът бе по-тежък от бетон, мълчанието крещеше направо. До днес е така, след пиянска вечер никой нищо не коментира с нея, сякаш нищо не е било. Сякаш не е обидила и наругала никого, сякаш сме спали дълбоко като бебенца… Това беше блян… нощен сън, непрекъснат от отвратително врещене и бръщолевене на глупави разкази, преиначени… Глупаво е да разказвам такива моменти, повечето от нас са ги преживяли, знаете какво е усещането, когато го/я видиш в това състояние, с този празен, безумен поглед, фъфленто…

Помня и всичките фази, през които минах… от незнанието, безразличието, затварянето на очите, бягството, яда, гнева, агресията, мълчанието, плача, самотата, молбите, Божичко, и най-сетне до момента на безсилието… Така намерих лесния начин – да избягам от проблема. Мислех, че това е решението, не се замислях, че всичко може да не е такова, каквото ми изглежда, не подозирах, че е болест, че не може, само защото аз искам тя да спре, да се случи. Разбира се, както винаги прибързах. Видях малко добрина и човечност, заинтересованост, и се вкопчих. Избягах от нея. Мислех, че това е краят на ужаса, в който бях. Бях бременна. Помня как мъжът ми толкова наивно ми каза: „Сега ще видиш, че тя ще се промени, ще има внуче, децата винаги променят лошото в човека…” Аз отвърнах: „Не се надявай много, аз не мисля, че ще се случи…”

Знаех, че това не е причина, тя да спре да пие, но вътрешно все още се надявах… Пиянството й стигна много далече, изгони ме с бебе на ръце на улицата… Бях решила да я накажа, да се отрека от нея… по дяволите, опитах, исках…. Но и аз като нея си намерих оправдание за това, да не се случи. Дори след това не спрях контакта си с нея, разбира се, извинение не получих, не го и чаках или очаквах. Изнасянето вече беше окончателно и необратимо. Мислех, че това е краят, че съм приела фактите и животът ще продължи… Но, разбира се, сгреших. Започнах да се променям, необяснимо. Нервни кризи май имах, необясними скандали правех на мъжа си, чувствах се зле и самотна. Липсата на средства, изолирана сама у дома с бебе на ръце, без никакви приятели и подкрепа – всичко това ме съсипваше и изнервяше. Намерих лека, пуснах детето на ясла и започнах да ходя на работа. Това за кратко пооправи света ми. После обаче пак нещо не беше наред, все безпричинно се връщах назад към нея, към пиенето й, към загубеното и пропуснатото. Откъснах се от дома и майка си, а все пак все още бях там. Не се отделих, не се откъснах наистина от нея, започвах денонощно да мисля за това, тормозеше ме тази мисъл, все това беше в ума и на устата ми. Бях гневна, самотна. Така влезнах в интернет да търся информация за алкохолизма, така намерих дир.бг, така намерих спонсора си… Той е в основата на всичко. А под „всичко” визирам простия факт, че вече нямам фикс идея да променям алкохолизма на майка си, самата нея, както и нещата, които се случват вследствие на пиенето й. Открих доста факти, един от тях беше да разбера, че е време да гледам напред, себе си, моя живот и проблеми.

Не знам колко неща още могат да се променят благодарение на него, на това, как ми казва нещата. На това, че не прави, каквото очаквам, например, не ме съжалява. Беше ми трудно да го приема. Че не ставам за съжаление. Може единствено и само това да се промени – да приема, че не мога да контролирам пиенето й – но това е страхотно. Вече не мисля постоянно за това, не мисля и не се ядосвам, че не намирам начина да й помогна. Няма я тази тежест в гърдите и вечното притеснение. Не казвам, че не се ядосвам или не ми е мъчно, но проумях, че ще й помогна, когато поиска помощ. Мога да й помогна само като съм до нея, ако поиска, да я свържа с други хора като нея, да поговорим без упреци и обвинения… Колко хубаво би било… дано се случи някога.

В себе си виждам доста последствия и поражения от живота с алкохолика. Например надушвам, че някой е пил алкохол доста бързо, с годините все по-малко пия алкохол („твърдият” ме отвращава тотално), често съм в крайности, винаги гледам да съм в услуга на някого, гледам да съм харесвана и винаги „на ниво” (вече не ми е ясно какво точно значи това …), контролирането на хора и действия са ми като етикет на челото, както и доста други „качества”, които често, вече виждам, ми пречат… Чрез контакта със себеподобни, хора преживели и преживяващи същото, виждам отражението си в тях, виждам грешките си, или неправилния начин на мислене и действие. Тези хора са в „Ал-Анон”.

Работата по 12-стъпковата програма е трудна и изисква доста голяма последователност и дисциплинираност, често намирам нещо, което да възпрепятсва това…. Но мисля, че желанието е най-важно от всичко. Желанието да се видиш отстрани, да се промениш, да продължиш своя живот пълноценно и спокойно.

Трудно ми е да пресъздам миналото, защото е болезнено и свързано с куп други случки преди алкохолизма на майка ми. Виждам, че съм правила куп безмислени и грешни действия… Грешки много, факти вече налице. Миналото не мога да променя, мога да се радвам на настоящето и да вървя към бъдещето…

Тръгнах бавничко…

 

Comments are closed.